Само си чешете езиците, синове мои... Тази година пътувахме със сивото ми магаренце за Багдад. След дълъг, изпълнен с приключения път, най-накрая пристигнахме в Джадрия, хубав багдадски квартал, където намерихме страноприемницата, към която се бяхме запътили. Уморен, седнах на едно от столчетата на улицата и си поръчах чай, след като вързах магаренцето на метален пилон, който изглеждаше грозно, тъй като преди на него е стоял бюст на Саддам, а сега нямаше нищо. Тъкмо бях пристигнал в града и бях нетърпелив да хвана костера /багдадската маршрутка с цена на билетче 500 динара, кръстена на модела бус на "Тойота"/, за да посетя старите си приятели от "Баб Шарджи". "Баб Шарджи" от край време беше легендарен квартал на шиитската съпротива, сърцето и душата на армията "Мехди", проклятието на американските окупатори и най-големият пазар за военно оборудване в града, където при добро желание всеки можеше да купи от М4 до М72. В средата на пазара беше магазина на моят стар приятел Абу Ахмад. Той имаше грижливо поддържана бяла брада, черна риза и черна шапка модел USMC. Злите езици твърдяха, че е бил поне с ранг като полковник в армията "Мехди", но никога не събрах смелост да го попитам дали това е така. Забавих се при Абу Ахмад около час. Купих си от него кубинки за пустинята с добра отстъпка, след което тръгнах пеша към улица "Рашид". По пътя взех агнешка главичка за обяд, и минута след това реших да си купя и шишенце айрян. Свих встрани от пазара, тръгнах по тесните улички на квартала с надеждата да намеря ресторантче или супермаркет, и след минута видях малко магазинче. Магазинчето беше типично за този район - малко, мръсно, с натрупани по рафтовете прашасали чипсове и кутии със сирийски маслини. Зад щанда седяха двама младежи, до претъпканият с фасове пепелник имаше граната Ф-1, а в ъгъла - два вероятно източногермански автомата АКМ. "Салям алейкум, синове мои!" - промълвих с пресъхнали уста аз, "да имате айрян за стария шейх"? Младежите ме изгледаха странно, очите им светнаха като въглени, те се изправиха рязко и започнаха да сквернословят. Един от тях взе автомата в ъгъла и се опита да ме удари с приклада, а другият ме замери със стъклено бурканче хариса. Някой от тях успя да издърпа снежнобялата ми саудитска куфия, преди да се измъкна от магазинчето, но, обръщайки се назад, видях, че ядосани, младежите ме гонят по петите. Бягайки, обрах простор с четири диш-даш-а, обърнах сергията на някакъв достопочтен старец, който продаваше кахлибарени броеници, будка за чипс и масичка с чайници, но не се сетих за нищо по-добро от това, да се върна при Абу Ахмад за закрила при така създалата се ситуация. Абу Ахмад, като стар боец, видя и беше оценил ситуацията отдалеч. Бягайки към магазина, видях, че брат му, Абу Юсуф, мигновено извади отнякъде ПК и приготви кутия с 200 патрона. Но до беда не се стигна; миг преди младежите да се сблъскат с нас, Абу Ахмад промълви тихо някакви думи и те мълчаливо се обърнаха и изчезнаха в тесните улички на квартала. "О, Шейх! Каква свада ви стигна?" - попита натъжен Абу Ахмад. Разказах му цялата история. Той ме изслуша търпеливо и се усмихна. "О Шейх! На иракски арабски "айр" означава, както му казваха американските окупатори, "dick", а това плюс "ан" е в множествено число, като, влизайки в магазина, да си ги попитал за два. И тъй като са били двама, са приели въпроса ти съвсем сериозно. И заради това у нас не се казва "айрян", а "лебан", както пише на бутилките в супермаркетите. Та затова ви разказвам, синове мои, важното е да се разбираме, че говорим за едно и също нещо, а също така е важно и как ще го наречем, за да бъдем разбрани правилно.
_________________
إِنْ شَاءَ ٱللَّٰهُ
|