Красимир Узунов: През 1916 г. връх Каймакчалан е загубил между 8 и 11 м от височината си, в резултат на сръбските и френските оръдия
25 април 2015 | 17:00
Красимир Узунов, автор на книгата „Каймакчалан“, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“
Водещ: Господин Узунов, какво Ви мотивира да напишете, да съберете информация за два тома за Каймакчалан? Красимир Узунов: Първата световна война, лично за мен, е най-голямата война на България, не само като ресурс, който е ангажиран с нея, но и като военно усилие за народа ни. Съдете сами – 5.5 милиона българи, мобилизирана 885-хилядна армия, а заедно със запасните и маршовите формирования плюс санитарите, това е 1 милион и 27 хиляди души. Т.е. всеки пети жител на България участва в Българската армия. Това е най-продължителното военно усилие – от 1 октомври 1915 до 29 септември 1918 г. Ресурсът не е само жива сила – това е икономика, пари на държавата и прехрана. За съжаление, тази война незаслужено беше пренебрегвана в учебниците като империалистическа, агресивна и грабителска. След като Ленин е казал, че тя е империалистическа война, оттам нататък тя не се учи. На практика това е кръвта на бащите на нашите бащи. Няма фамилия в България, пък ако щем и в Македония, която да не е свързана с тази война. Според мен в тази война България губи около 115 хиляди души, 250 хиляди са ранени. Между 350 и 400 хиляди души сме дали минимум, заедно с изчезналите без вест – цветът на българската нация. Смелите, мислещите, може би безразсъдните, но със сигурност храбрите синове на България са отишли на фронта. В този контекст на мисли, Каймакчалан е нещо, за което, признавам и аз знаех прекалено малко преди да започна да се занимавам, като претендирам, че познавам историята на тази война. Затова, когато тръгнах да правя „Каймакчалан”, трудно мога да кажа, че съм знаел какво ще се получи. Книгата има две части, затова е хиляда страници. Първата е художествената част, така че да може да се прочете. Това е дневникът на един български офицер от 1916 г. Т.е., ако сраженията за Каймакчаланската позиция започват на 17 август 1916 г., те приключват между 3-ти и 5-ти октомври същата година. Всичко е описано ден по ден. В книгата има как Каймакчалан е отразен в българската литература. Има спомени на наследници, участници и най-страшното – списъците на загиналите войници и офицери от полковете. Трудно беше да се направи, защото 100 години по-късно това е да събираш парчета огледало, за да получиш образ. Каймакчаланската позиция е комбинация от четири височини – кота 1944 на запад или връх Попадия, откъдето започва един известен за запознатите в българската военна история хребет - Старков гроб, самият връх Каймакчалан, малкият Каймакчалан или кота 2368 и Каменец или кота 1881 на изток. Четирите върха са в Нидже планина, сега на границата между Гърция и Македония. Цялата позиция е с дължина 6.5 км. Казвам това, за да си представим разпределението на усилията, жертвите и волята. За тези 6.5 км ние даваме 2779 убити долни чинове –редници, ефрейтори и подофицери, дотук 85 офицери. На същият този участък от сръбска страна се сражава Дринската дивизия със съотношение, което много пъти в жива сила се движи между едно към осем до едно към осемнадесет. Сърбите губят 5300 души. Т.е. 8 хиляди човешки съдби са приключени на Каймакчалан, костите на 8 хиляди души лежат на четири върха. Лично за мен неопети, безименни и забравени. Това е книга, посветена на героите на България, които за три години изнесоха една невероятна борба, извършиха един невероятен подвиг, който ние, техните потомци, сега сме забравили.
Водещ: Защо Каймакчалан? Казвате, че цялата Първа световна война е забравена. Красимир Узунов: Войната обикновено е низ от сражения, но Каймакчалан като усещане е много символично за тази война. Преди 100 г. на френските, руските, сръбските и австрийските карти, височината на Каймакчалан е 2529 до 2532 метра. В момента височината на триангулачната точка на Каймакчалан е 2521 метра. В тази война върхът е загубил между 8 и 11 метра. Това е в резултат на сръбските и френските оръдия. 11-ти пехотен Сливенски полк е придружен от отделни дружини. Например там има дружина от 33-ти Свищовски полк, тя е била около 600 души и оставя 107 убити за шест дни. Има три дружини от 56-ти полк - мобилизационен полк от Стара Загора, сборна дружина от 58-ми полк в района Русе-Плевен, две дружини от 43-ти полк. Това е резервен мобилизиран полк между Пловдив и Асеновград. Има и дружина от 46-ти полк Ямбол. Т.е. на този връх се качват между 6 и 7 хиляди български войници и офицери. След един месец слизат 800. 200 са замръзнали за една нощ. В края на август, началото на септември, температурите на върха стигат минус 30 градуса. Символът е върхът. Историята на България очевидно е съдено да се прави на върхове. Т.е., ако трябва да кажем метафорично, Шипка и Каймакчалан са върхове на една и съща планина, въпреки географската отдалеченост. Това е планината на величието на България. Да, Първата световна война не е само Каймакчалан. Тя е и Дойран. Тя е и завоят на Черна –епично полесражение, където непрекъснато воюваме. Тя е Кенали, където 42 дни българските полкове удържат френски, руски и сръбски дивизии на пътя за Битоля. Тя е Тутракан, тя е Дойран. Тя е, ако искате, превземането на Ниш на 23 октомври 1915 г. Ниш е сръбската столица, тя е укрепена с редути, фортове и има крепост. Тя е превзета с два щикови удара от две дивизии – 9-та Плевенска пехотна и 8-ма пехотна Тунджанска. Така че, колкото повече се занимаваме, повече разбираме, че не знаем. Това е истината.
Водещ: Интересно би било да кажем, трудно ли беше събирането на парченцата огледало? Красимир Узунов: Много трудно. Мога да намеря фамилии, които са нестандартни. Петров, Иванов трудно се търсят. Оказа се, че на Каймакчалан е убит като хлебар дядото на поета Георги Джагаров - Атанас Джагаров. На Каймакчалан са убити двама братя от Ичера – Димитър и Ганчо Зикулови. Покойният Васил Зикулов – генерал, беше шеф на военното разузнаване. Разговарях с него. Той каза: „Поручик, срам е. Малко знам. Знам, че са чичовци на баща ми и знам, че гореше едно кандило за тях”. Т.е. единият брат е гледал как са убили другия. Димитър е убит на 18 септември, Ганчо на 30-ти. Намерих фамилията Китайков, за което искам да благодаря на капитан далечно плаване Китайков, който е внук на Стефан Китайков – един храбър подофицер. Шест-седем пъти раняван, говори пет езика, разузнавач е по време на Балканската и Съюзническата война. Тежко ранен в Качаник – клисурата, която води между Скопие и Косово, Прищина. Отива си вкъщи, започват боевете - Чеганската операция, на него му предлагат да остане в Сливен, защото е баща на три деца и е раняван. Той казва: „Аз не мога да стоя при фустата на жена си, когато моите момчета ги убиват”. Тръгва на 8-ми септември, на 12-ти е убит в защита на Каймакчалан. Търся внуците на капитан Инзов, героят, на който е наречена една височина в Каратепе – остра чука, която на нашите карти се казва Инзова чука. Търсим роднините на Стефан Куртев –храбър майор, който пристига от Дранговата школа, където е дружинен командир и възпитател. Както е казал: „сокол при сокола отива“, той води контраатаките на Каймакчалан. Благодарен съм на инж. Никола Христов, внук на командира на полка Никола Христов, който намерихме, откликна и помогна за написването на книгата. Командирът на полка е роден в Перущица. Пред очите му са заклали майка му в църквата „Св. Архангел Михаил“ по време на Априлското въстание. Участва във всички войни за обединението на България. На 18 юли 1918 г., когато сдава полка и става генерал, командир на бригада във Втора Тракийска дивизия, той казва: „Гордейте се, синове на Сливен! Вие създадохте уникални страници на българската военна история”. От община Сливен са убити 1002 души. 700 са останали от старозагорските села и Казанлъшко. 400 са останали от Пловдивско. От едно село - Марково, Пловдивско, има осем убити души. Село Тополчане има 17 убити. Това е нашата история. Трябва да намерим кметовете, хората и фамилиите. Те не са отишли някъде другаде – фамилиите са там. Една Ичера, Жеравна, един Медвен, са дали по 30, 40 войници, които са убити на Каймакчалан. Много страшно е да четеш, когато има убити войници от една и съща фамилия, роднини, братовчеди – по 14, 15 души. Това е голямото усилие, житейската драма е много голяма. Иначе списъкът убити, ранени – гледаме ги като статистика, нищо, но едно много важно сравнение се набива. Когато на 4-5 ноември 1912 г. две български армии – Първа и Трета, под командването на Радко Димитриев атакуват Чаталджа, това е от Черно до Мраморно море, българските войници дават 2500 убити. Това са две армии. Вътре има шест-седем дивизии с резервите. Тук един полк, подкрепен от отделни дружини, за един месец дава 2700 души. Т.е. тези хора, които са стояли, а те са стояли на този връх, защото Каймакчаланската позиция е част от тази, която Първа отделна армия на генерал Климент Бояджиев - един великолепен охридчанин, задържа Съглашението. Докато Стефан Тошев, Иван Колев и другите се сражават срещу румънците и руснаците, те трябва да спрат съглашенците. Стратегическият план на Съглашението е бил да се пробие Солунският фронт, Македонският фронт, нашите части, да се мине през Македония и да се стигне до София. От Добрич е тръгвала 250-хилядна румънска и 150-хилядна руска армия, която е трябвало да се срещне в София. Така се прекъсва връзката между Османска империя и централни сили и войната приключва още през 1916 г. Т.е. героизмът на българските войници в частност на тези, които са били на Каймакчалан, не само, че е удължило войната, то е дало времето на конницата на Колев да премине по цяла Добруджа. По същото време е превзет Добрич – епичните сражения от 5-ти до 7-ми, както и Тутракан. Много е интересно, че единият командир на дружина, който е от Долно Драглище, Разложко – подполковник Илия Чолаков, убит на Каймакчалан, умира в болницата в Скопие, тежко ранен, смъртоносно. По същото време убиват братовчед му, който е командир на дружина, която спасява Добрич от 35-ти Врачански полк. Т.е. нещата са преплетени и ако разкажем тази история – затова има и художествен разказ, където имаме право на художествена интерпретация, да не кажем измислица. Останалото е вярното. Много трудно беше да се намерят съдбите на оцелелите от Каймакчалан. Например там е бил един от четиримата синове на Райна Княгиня, поручик Владимир Дипчев – командирът на 9-та рота с три Кръста за храброст. На 8 септември 1944 г. тръгва на работа като директор на столичните кина и никога не се прибира повече.
Водещ: 100 години по-късно казахте, че сме длъжници. Можем ли въобще да се издължим? Красимир Узунов: Трудно може да се издължим. 100 години забрава. В Сливен няма улица, която да се казва „Каймакчалан“. В Разград има улица, която се казва „Каймакчалан“, но хората не знаят защо. До поредния моден търговски център в София има улица „Каймакчалан“, която никой не знае – мислят, че е нещо френско. „Каймакчалан“ в превод от турски е много интересен – това е „господарят на върховете“, „връх на върхищата“, „най-високият връх“. Той събира всичко, затова е толкова бурен. Казват, че на този връх годишните времена се сменят за един ден. От изток на запад и от север на юг там минават всички бури. Ходих седем пъти миналата годна на върха. Там няма храстче и дърво. Бодливата тел за телени мрежи, заграждения и колове, са идвали от 100 км в долината на Вардар. Дърва за огрев, въглища и снаряди са се качвали на гръб. Ако ние сме имали две планински и две полски батареи, това са 2 по 4 и 2 по 6 - 12, 18 оръдия, 20, с немското оръдие, а отдолу е имало 57 батареи срещу нас, които не са имали ограничения. По време на Първата световна война е било страшно, че на сандъците-снаряди е пишело: „Пестете снарядите“, но никой не е пестял хората. Т.е., ако имаме грешки, това е, че срещу цялата тази военна машина, която е с огнепръскачки, минохвъргачки, много картечници, оръдия - скорострелни, модни, ние сме вдигали на нож войниците. Затова още по време на боевете от 17 до 27 август в настъпателните боеве на нашите войски, ние губим между една трета и половината жива сила от полкове, т.е. тези полкове са обезкървени, те няма как да разчитат на помощ. Има легенда около Каймакчалан, че Жеков не е помогнал на 11-ти полк, защото самият той е от Сливен. Ако той помогне на своите, какво ще даде на другите? Всеки войник е бил ценен. България е имала около 500 000 души на Македонския фронт, останалите са били на Северния фронт. Ако трябва да се издължим, първо трябва да го направим духовно. Няма паметник, който да построим и да ни донесе индулгенция за греховете, но сме длъжни тези хора да се опеят, те да намерят покой, защото лично за мен те стават всяка нощ от продънените окопи, гробовете, от тези цепнатини – никой не знае кой къде лежи. Ако оставиш цигара на тревата там, тя гори за по-малко от минута. Такова жадно за цигарен дим място аз не съм виждал - може би Цапари, Битолско, може би Червена стена, но там има жадни души, те трябва да намерят успокоение. Никой не се е сетил за тях, а роднините им не знаят. Има една интересна сливенска история. Един подпоручик, Русчо Лисинов - мобилизиран офицер, некадрови – командир е на картечен взвод, на който му се налага на 16 и 17 септември да командва дружина, това, което е оцеляло. Една скоба – там пишат така: „В понеделник ротата ни беше 213 човека, в четвъртък е 53“. Русчо Лисинов го убиват на 17 септември, докато си спасява картечниците. Майка му и баща му, за съжаление тази фамилия я няма вече в Сливен, събират пари през 1918 г. по повод две години от смъртта му през септември и ги дават за сиропиталище. Това е старата Художествена гимназия в момента. Тя е направена точно за децата на сираците, но е обидно, че в Сливен няма такава улица. Има във Варна, в София – и какво? Няма къде да запалиш една свещ в памет на тези хора. Трябва да преминеш 400 км., за да отидеш до там и да видиш как стоят окопите, как като ритнеш камъка, отдолу излиза осколка. Можеш да намериш пачка с патрони, пила за „Маузер“, което означава, че е сръбска, или „Манлихер“, което е наше, много тежки снаряди. Имало е дни, в които върху окопите на нашите части са падали между 10 и 30 хиляди снаряда, а ние сме мълчали.
Водещ: Защо Каймакчалан, защо Първата световна война? Красимир Узунов: Имаме един клип в програмата, който сигурно трябва да го въртим по-често: „Историята на България не е само низ от празнични дати“, защото искаме да не изчезнем. Хетите и етруските може би са имали по-героична история от нас, но са изчезнали. В момента са в музеите. Ако продължаваме така, държавата ни ще изчезне. Ако не знаем откъде идваме, трудно ще знаем накъде отиваме. Длъжни сме да прочетем това, за да останем българи. Иначе, ако във Варшавския договор бяхме шеста слива в компот от братски армии, в момента и за слива не ставаме. Това е въпрос на себеусещане. Дървингов има уникална мисъл. България е победена, свършила е войната. Той казва: „На всичко, което ни се стовари на главата, ние можем да притовостоим“. Горе-долу положението е същото като сега. Мислете по една минута на ден за България. 6 милиона души – това са 6 милиона минути. Никой не може да ни вземе България. Всичко друго могат да ни вземат. Това е последният ни грабеж. Оттам нататък другото е политиканство, защото днес сме за червените, утре сме за сините, днес сме за Русия, утре сме против Русия. Ние трябва да прочетем тази история, че на Солунския фронт има 20 000 руснаци, които имат писмена заповед да не се взимат пленници от българите. Трябва да знаем, че румънците са влезли през 1913 г. в България по руски мостове. Те не са искали ние да сме голяма, силна държава, а ние сме искали не да вземем чуждо – да съберем народа си, да живее под една стряха. Това е мотивът на всички. Оттам нататък, ако си погледнем родовата история, ако сверим - не високопарно, не говорим за героизма, патриотизма и големите неща, а за родовата история. Ако разкажем обикновената случка, тогава ние ще намерим себе си. Когато организирахме на 27 ноември за пръв път да имаме Ден на паметта и да положим цветя и венци на Паметника на незнайния войн в памет на загиналите по време на Първата световна война, аз за пръв път видях този паметник с 50 венеца. Няма делегации, няма Първанов, няма Плевнелиев. 50 венеца и един стар, царски офицер, на 93 години ми каза: „Не знаете колко души събудихте в момента“. Това е най-голямото признание. Т.е. трябва да имаме кауза. Ако нямаме кауза, останалото е търговия, търговска реклама. Не можем да превърнем паметта си в търговска реклама, не можем да превърнем паметта на България в търговска реклама. Каймакчалан е част от нещо. Може би трябва да се напише Кенали, може би трябва да се напише Тутракан – такъв, какъвто е. Оттам нататък всичко е импровизация. Не може професор, историк да твърди, че тази дивизия е била от 100 000 души. Има списъци, разпределение и щатна таблица. Не може съседите да ти твърдят, че е Македонска дивизия, защото били македонци. Не е вярно. Да, това са българи по произход от Македония и Одринско, но това са героите. Не може кметът на Дрангово да откаже да се обади по повод 99-годишнината на Дранговата чешма, защото спял. Ако оня не беше спял преди 99 години, той сега щеше да спи в друга държава. Това е посланието, затова е Каймакчалан и наистина, тази история на България е правена на върховете.
Димитър ДРАГАНОВ
_________________
"Съдбата обича смелите!" Вергилий, Енеида Иван Бързилов, СК "Динамик Армс" CZ 85 Champion, DA-SASR-10M х2, Aero M4E1 х2, Glock x4 ...
|